Този блог е създаден заради мен самия и заради тези, на които съм им липсвал през цялото време докато съм пред компютъра. Той е и за всички, на които съм се опитал да помогна.

Нищо, или почти нищо от написаното тук не е измислено от мен. През многото време, което съм престоял пред компютъра, съм се опитвал да се развличам, да се променям, да чета, да давам и да приемам съвети. Опитвал съм се и да повредя компютъра си, както и да оправя компютрите на другите.

И за толкова много време, правех някои неща по няколко пъти. Не от мазохизъм, а от липса на място където да си записвам проблемите, които съм срещал, както и начините за решаването им. А и от немърливост и мързел да го направя. В тази връзка, сега съм си създал това място, да регистрирам и да не повтарям търсенията си непрекъснато. А и за да помогна на някой, който има нужда.

Понеже блога е повече компютърно насочен, отколкото с емоционален заряд, се сещам за нещо което … не помня къде бях чел.
Но бих го казал на всеки, който се страхува да прочете и тества написаното, да опита сам да реши проблемите си, макар и с малка помощ. Удоволствието е двойно по голямо, a и безспорно доказан факт е че “Geeks are sexy”.

Цитата гласеше следното:

Никога не се страхувай да правиш това, което не умееш.
Помни, че Ноевият ковчег е направен от любители.
Професионалистите са построили "Титаник".

Отделно от това, този блог е и твърде егоцентричен. Място, където да пиша когато ми е криво, тъжно или просто не съм в настроение. Да се развличам. Бих го нарекъл мястото ми за пречистване. Оттам и слогана му.

Някъде бях прочел нещо, което харесах и като че ли тук е мястото му.
Знанията не бива да се продават. Те трябва да се споделят, да се даряват, тъй като когато аз знам нещо и ви го кажа, моето знание си остава, а вие вече имате същото като мен. Давам ви нещо, което не губя, то пак си е мое. Но и ваше.
Удвоено е.

Блога е и за неща, които са ме вълнували или ме вълнуват, макар и да не мога да споделя всичко с вас. Затова не съм ги и написал. И няма да ги напиша, но си представям, че са тук и ги споделям с вас.

Та … добре дошли на моето място за сапунени мехури. Правя си ги, радвам им се и ги пукам.

Тук е мястото да споделя и още нещо, което много ми хареса. Наистина много.
Негов автор е Нинко Кирилов, автор във WebCafe.
Та … той пише следното:

Повечето блогъри (егати неологизма…) имат настойчивата и отчайваща необходимост да мрънкат. Както казва герой от един сериал – нещо те дразни и пикаеш през задника си, недоволстваш, някой път дори интелигентно, а друг път просто като пенсионер.

Всяка писаница е рефлексия на конкретно емоционално състояние, облечена във вербални дрешки, гримирана и напарфюмирана от умението на автора да те вкара в своя свят и поне частично да го/я разбереш. Цените са високи, работа няма, политиците са мазни лъжливи копеленца, хубавите жени не пускат на всеки, слънцето грее – тия неща няма да се променят, дори да изпишеш 5 тома и да ги издадеш като бестселъри.

Нали помниш – разликата между тоталитарния и демократичния строй е, че при тоталитаризма не си губиш времето да гласуваш. Да, по-гот е да изкажеш мнение, което да изплескаш в собствен блог или такъв с много автори. Сещаш се това колко ще промени света. Особено ако следваш май почти задължителното условие да пишеш неграмотно и с безумно неясните тези на зверски махмурлия. А пишещите пият, факт.

„How the fuck do you option a blog? What is there to option? The title? The font?” – точно това запита Ханк Мууди в „Californication“. Никой не му отговори. За сметка на това блоговете разцъфтяват като градински цветя в пролетна утрин и вагини на малолетни ученички в лятна вечер. Кое се отнася повече за твоя блог зависи от пола ти.

Писането остава да живее собствения си живот, както е било при истинските автори, както е и при нас – драскачи, изпитващи чекиджийската необходимост някой да прочете думите ни. Същото, което са искал и големите Уайлд, Хемингуей и Фицджералд. Нещата не са се променили. Имаме достъп до пещерата от думи, където влизаме с взлом и алчно грабим, за да се почувстваме поне за момент оценени, по-високи, силни, неплешиви, сексуално удовлетворени и каквото и да е там, но задължително различни от настоящето си състояние.

Писането в блог е лесният вариант на татуировката – не боли толкова и не остава буквално на кожата ти, но маркира със съвършена прецизност конкретен момент от съществуването ти.

Така ти се дава възможност после да плеснеш тоя момент в спомените си или да го забравиш завинаги именно защото вече си го описал и си се отървал от него. Съвременна псевдоинтелектуална панацея, за която ти трябват няколко минути и поне един работещ в конкретния случай вариант да пишеш – лист и хартия, салфетка, разкъсана празна кутия от цигари и молив за очи на някоя мацка, мобилен телефон, компютър, пишеща машина, но не и диктофон, не.

Само написани думи – това е единственото правило. После прехвърлянето на съдържанието в блога е лесната част.

Можеш да пишеш пиянски sms-и, статуси във facebook и ръкописни писма, които да забравиш в някой вътрешен джоб, да намериш след години и да се запиташ „Какво ли щеше да стане, ако го бях изпратил?”.

Честито, сега имаш новия наркотик на незадоволените пишещи душици – блог. Като неорелигия, където да се изповядаш независимо кой и как ще реагира – греховете ти ще са опростени, когато си излееш и червата в блога. Не е задължително да си редовен в него.
Но пиши.
Това е спасението.